Rosalie Deschanel.

Екранът на мобилния телефон светна и изписа непознат за брюнетката номер. Въпреки последните безгласни призвънявания, Розали вдигна. Едва бе отворила уста, за да попита кой е, когато от другата страна заговори плътен мъжки глас.
- Здравейте г-це Дешанел. Мисля, че с вас имаме общи интереси за една кратка среща. Запозната ли сте с името Игор Соколов?
Под английския говор ясно се прокрадваха европейски нотки. Мъжът бе европеец, по-скоро руснак или украинец, въпреки че говореше далеч по-твърдо, като че бе пребивавал известно време в Германия и бе прихванал от техния акцент. Въпросът сега обаче не опираше до с кого разговаря, а как той имаше нейния номер и познаваше баща й. Младата жена преглътна тихо преди да кимне и даде положителен отговор.
- Чудесно. В такъв случай предлагам да проведем срещата още днес. Удобно ли ви е в десет часа на Юниън Стейшън, Портланд?
Портланд не се намираше далеч от Сиатъл. Последният автобус тръгваше след петнайсетина минути и пристигаше в десет без пет. В петък вечерта едва ли имаше много хора на гарата, което я превръщаше в идеалната площадка за планувано убийство. Въпреки риска Розали се съгласи. Имаше някаква обща линия в семейството й, което се предаваше пред поколенията. Линия на безкористен и авантюристичен характер. Въпреки че тя бе по-безразсъдна дори от баща си, което в неговия случай бе много, щом близо трийсет и пет години се занимаваше с незаконен износ на наркотици и оръжия. Уви, руската мафия бе една от най-проклетите в света. Вероятно втората след италианската. Действаха в екип, докато един не се окаже с повече късмет от другия. Тогава се избиваха до девето коляно. Причина, която я принуди да напусне Русия и да потърси убежище в Америка. Същата причина, поради която не използваше името си Василиса Соколов, а се представяше за Розали Дешанел. Близо пет години живееше с една измислена история и нови документи със законно американско гражданство.
Автобусът спря на седми сектор. Въртящата се автоматично врата на гарата я приветстваше да влезе. Пое последна глътка чист въздух и пристъпи напред. Тънките токове на черните боти потракваха след нея върху полираните плочки.
- Все такая красивая и увереная Василиса. Почему ты забыла своего прошлое?
Не бе чувала руска реч от почти същото време, от което бе спряла да бъде Василиса. Не бе чувала името си от толкова време. Бе свикнала до болка с английския и в момента дори не успя да осмисли думите, но все пак ги чу. У себе си брюнетката носеше наследството на обширната славянска територия в северните части на Азия. Светли очи, но тъмнокестенява коса. Крехка фигура, но с предизвикващи въображението извивки. Когато напусна Русия, Василиса все още носеше раздърпани блузи и кецове. Сега изглеждаше като истинска млада сама с високи обувки и дрехи, които да подчертават тази фигура. Завъртя се, за да срещне мъжът, адресирал я по име.
- Никита! – възкликна, срещайки мътни зелени очи и пригладена назад коса. Помнеше го като костюмиран бизнесмен, какъвто все още бе, но отдавна бе загубил по-голяма част от акциите си.
- Чух, че си прекарала известно време в болница. – мъжът отново обърна на английски. Брюнетката кимна в отговор, но не продължи разговора.
- Исках да бъда сигурен, че си в безопасност. Наследникът на Хектор е твърдо решен да те ликвидира. Убеден съм, че е по петите ми. Вече уби Данила, а той бе прясната връзка с теб и новите документи. С мен умира следата. Пази се, дете.
Розали не получи шанса да изпротестира. Никита й обърна гръб и пое в една посока. Тя – в друга, но се обърна, когато чу писъкът на млада жена. Видя го как се строполи на земята. Възползва се от суматохата и изчезна в тълпата.