Jane Moore

Искам да прецените каква съм след като Ви разкажа историята си. Тя е дълга, цели 21 години, но тийнейджърските ми години не са кой знае колко интересни. Нещата започнаха да се завъртат когато навърших 18 и трябваше да се изнеса от нас. Родена съм  в спокойно малко градче в щата Аризона наречено Грейсууд. Нормално фермерско момиче с големи мечти и малки шансове за реализация. Най-голямото ми постижение до завършването на гимназията бе това, че излизах с момчето което харесвах от детската градина. За да бъда зарязана накрая... Така де, не бях от най-отворените и популярни деца. Всички си имаха свои животи, а аз исках да бъда на мястото на някой друг. Исках да съм друга. Да бъда по-забелязвана, по-желана, но това е пубертета. Така се отрзява на всички. Е, почти всички...
Когато завърших гимназията, направих опит да реализирам най-голямата си мечта. Да изляза от забутаното си аризонско градче и да заживея в Ню Йорк. И все пак, не е ли това мечтата на всяко момиче в моята ситуация? Е, аз я реализирах. Почти.
В деня в който кацнах на летището в Голямата ябълка живота ми се промени из основи. И точно там се случи всичко - на летището. Всичко започна така, бъдещата ми съквартирантка трябваше да ме чака на терминала на пристигащите с табелка в ръка. Вместо това, аз трябваше да я чакам и то в продължение на, незнам дори колко време. Седнах на една пейка и скръстих ръце сърдито. Рижавата ми коса, която не приличаше на нищо от полета, просто бе смотана с един ластик и забравена. Забучвайки една фиба отзад забелязах с пероферното си зрение сладко момче да сяда до мен на пейката. То погледна часовника си, след това погледна и мен. Външно не издавах емоция но вътрешно изгарях от желание да започна разговор с него. Той ме изпревари и се представи. Ей така от нищото и направо не ме повали със сияещата си усмивка. След това ми даде номера си и ми сподели, че също чака някой да го посрещне. Попита ме дали искам да си вземем кафе и аз се съгласих. Най-голямата грешка дотогава в целия ми съзнателен живот. Да бях седяла още часове да чакам подобието на съквартирантка да ме прибере.
Когато излязохме навън беше тъмно и хора бързаха да се разминават. Последното нещо което видях, преди да бъда брутално ударена по главата в нещо, бяха топлите кафяви очи на момчето, което така мило ме бе поканило да изпием по кафе.
Събудих се от крясъци на някакъв противен дебел мъж. Бях полу-гола и всичко ми се въртеше. Видях няколко момичета в същото състояние като мен, само че те бяха на легла, а аз бях на земята. Не можех точно да преценя какво става или къде се намирам и само една мисъл ми хрумна "Само не Taken, о Господи, какво ще правя сега? Баща ми не е нито шпионин, нито ще се заинтересува къде съм." И тогава реших, че ако сама не се спася, то никой няма да го направи.
С много мъки излязох от сградата, която бе изключително гнусна. Като публичен дом, но насилствен. Всички тези момичета, които бяха мълтретирани... Беше отвратителна глетка. Без документи, без пари или телефон, аз трябваше да се справя някак и да не спирам да бягам, защото знаех, че те ще ме търсят. И когато ме намерят, никой нямаше да ми помогне.

P.S. Може да се каже, че е човек отвъд закона