David's topic

1.Име;
Дейвид Ричърдс
2.Години;
23
3.Принадлежа към;
богаташче

4.Характер;
Интересен. Мистериозен. Съвършен. Нахален. Саркастичен.
Това са едни от малкото думи, с които можем да опишем характера му.
Всъщност, ако искаме да изброим всичките, то тогава, дами и господа,
които четете това, ще трябва да се създаде напълно нов език. И какво
по-хубаво от това да го наречем на него? Все пак това се равнява на
по-голяма стойност, отколкото и нобеловата награда (която Дейвид трябва
да получи, само защото съществува на този свят).
Самовлюбен е. При това много. Винаги ще намери начин, за да изтъкне пред вас собствените си качества, които, всъщност, не са малко. А и, доколкото разбрахте от прочетеното досега, едва ли ще имат и някога край. Може да се нарече
малко суетен, но не чак дотолкова, че да се задържа пред огледалото с
часове наред.
5.Външен вид;
Чаровен, красив, привлекателен. Външно изявените му качества не са по-малко от талантите му.Той беше наистина хубав мъж и осъзнаваше това, използваше го в подходящи моменти. В сапфирено-сините му очи винаги блестяха хитрост и порок, издадените му скули му придаваха по-сериозен и строг вид, който пък розовите му, меки устни смекчаваше.Имаше заразителна усмивка.Да.Тя вероятно бе най-красивата от всичките му перфектни черти.
Беше висок със слабо, но все пак добре оформено и стегнато тяло.Обичаше да е стилен и гардеробът му беше пълен с маркови дрехи.Каро цяло егото напълно отговаряше на визията му.
6.История;
Минаваше три сутринта, а той все още не можеше да заспи. Искаше му се да й се обади на момента, но не го направи Дейвид седеше на терасата с чаша уиски в ръка, поклащайки я леко наблюдавайки как течността се разливаше по страниците й, а мислите му бясно препускаха в съзнанието му. Не знаеше какво да направи. Дали щеше да е правилно да се върне отново във Финикс. Преглътна мъчително и се изправи, гасейки цигарата в пепелника. Не пушеше толкова често, но за по-малко от половин ден, кутията вече бе на свършване. Помнеше начина, по който се бяха раделили, и нещо сякаш го жегваше от вътре. Може би, ако се бе върнал отново да и обясни всичко, както е било. Може би тогава всичко щеше да е нормално по старо му. А не в момента да седи на края на света далеч от нея и да се мъчи със какви ли не въпроси чийто отговори не можеше да намери.Държеше телефона в ръката си, докато с едно бързо движение не набра летището и не си запази самолетен билет още за тази нощ. Преглътна когато се сети, че ще се срещне очи в очи с нея, не знаеше дали тя ще се съгласи, но трябваше да опита нали?

*Няколко часа по – късно;
Във Финикс, беше едва обяд, когато Ричардс слезна от самолета и бе приветстван, от така любящото му семейство. Сега вече наистина се чувстваше у дома. Остана само малко за вършене.
Още същата вечер;
Което пък автоматично не изключваше и факта, че тя изобщо няма да дойде. Усмихна се на момичето и остави празната чаша от кафе на плота. Времето сякаш летеше, когато забравеше, че наближава осем и влезе в банята за един бърз душ. Сякаш някой бе стиснал гърлото му и от този факт почти полудяваше. Не беше нормално за него и за пореден, стотен път си го повтори. Изтръпна, когато с пръсти съвсем леко премина по гърдите си. Не му се понрави и смръщи гневно вежди. Отърси се от идеята отново да удари по стената с цялата злоба, която се бе закотвила в корема му и излезе. Погледна към стенния часовник в стаята, който показваше, че бе почти осем. Облиза нервно долната си устна и облече удобни, не толкова официални дрехи. Чу как някой го повика и за миг замръзна. Не можеше да бъде, съзнанието му прошепна тихо и излетя от стаята.
-Госпожица Алън е тук.
Азиатката му оповести спокойно и Дейвид стисна нервно челюст. Прокара ръка през все още влажната си коса и се насочи към асансьора, където вратите тъкмо се отваряха. Срещна очите й и почти не изскимтя, когато я видя със синята рокля и така величествено изпъкналите й ириси. Точно като привидение. Устните му се разтеглиха в малка усмивка и се приближи. Очите му шареха по цялото й тяло, но с разочарование видя странния блясък в очите й. Руменината не можеше да се скрие, което му достави отчасти огромно удоволствие, но погледа й определено не беше приятен. И все пак, тя беше дошла. По-голямата част от съзнанието му не можеше да го побере, но изблъска всички задни мисли, които можеха да помрачат този момент. Приближи се към Сътан и подаде ръка, обвивайки пръсти около нейните. Мълчанието между тях беше нищо, в сравнение с електричния ток, който изпитваше когато докосна кожата й. Пое си въздух и я повече към трапезарията, където икономката вече бе наредила масата. Помогна й със стола и се настани срещу нея, впивайки внимателно очи в контурите на лицето й. Защо ли винаги имаше момент на мълчание между тях? А, да. Може би защото изобщо не си пасваха, като казваха всички около тях.
-Виждам, че все пак дойде, Сътан. - проговори тихо Дейвид и наля вино в две чаши Гласът му бе тих, но не можеше да прикрие нотката на власт.
-Това, не значи нищо.. няма значение.. виж Дейвид, дойдох само, за да ти кажа, че нищо не може да е по старо му.. Аз съм коренно различна, а и вече не съм.. – не можеше да намери думи, а той просто стоеше и я наблюдаваше, чакайки я да изплюе камъчето. Погледна я с онзи поглед, на който не можеше да откаже. Пред, който тя винаги се предаваше и му казваше всяка своя лъжа или пък тайна. Видя я как започва да нервничи, и леко прочисти гърло за да я подкани. – Не съм сама вече. – заяви му тя, а той седеше като попарен срещу й. Тялото му бе напрегнато, докато я слушаше внимателно. Очите му бяха твърдо втренчени в нея, като дори не трепваха. От приятно сини, ирисите му се бяха превърнали в черни дупки, които сякаш можеха да прогарят всичко към което погледнеше. Попиваше бавно думите й, а тялото му все повече се стягаше. Когато друг път се бе чувствал по този начин? Никога. И това го караше да се напряга още повече. Не му харесаха думите, които тя използва. "Не съм сама".