Мая Джей Мартин.

Мая Джей Мартин # 17 # Ученик # FC: Blake Lively



Мая е лесно ранимо и емоционално момиче. Може спокойно да я наречете "емоционална развалина", тъй като приема всичко твърде лично, обижда се лесно и това право живота й доста по-трудно отколкото трябва да бъде. Често повтаря на себе си, че трябва да е по-силна, по-самовлюбена, но факта си е факт - страдаше от ниско самочувствие и това си е.
Изключително стеснителна и притеснителна личност, не обича да бъде център на внимание, гледа да се крие в чуждите сенки и да не привлича интересна на околните, пък и по нейно мнение нямаше какво толкова да покаже, че да привлече нечий интерес. Крие талантите, които притежава, често крие и самата себе си носейки един-два размера дрехи по-големи от нейните и макар често да обира критиките, не може да се промени току така, или не се е появил човека, който да я промени и превърне в едно по-самоуверено момиче. Най-големият й проблем е каква романтичка е, твърде вярва, че има такова животно като "истинска любов" и отказва да приеме, че всичко е секс и забавление. Може би точно поради тази причина все още е девствена, макар за това да има и още ред причини.

***

Свита в ъгъла на дневната, Мая не можеше да спре потока от сълзи, който се стичаше по бузите й. Не можеше да си обясни защо съдбата бе толкова жестока или коя сила на земята отнемаше и двамата родителя на едно дете. Не искаше всеки ден да се налага да се събужда с мисълта, че няма да надуши миризмата на палачинки, и че няма да види майка си в кухнята, нито баща си с чаша горещо кафе и вестник. Ето, че техните усмивки вече завинаги бяха застинали и най-вероятно, за телата и душите им не предстоеше нищо друго освен вечно разлагане в дървен ковчег на 2 метра под земята.
- Мая - познатия глас на сестра й, я накара да се свие още повече. Не искаше да става, нито да ходи на погребение, това би означавало, че всичко е истина, че те наистина са мъртви. Глупавата катастрофа! Малката се заклеваше, че през живота си няма да се качи повече в кола, колко банален начин бе това да умреш?!
- Миличка, трябва да тръгваме - продължаваше Сара, но Мая отказваше да се вслуша в гласа й. Подсмърчаше тихо, скрила лице в ръцете си, а тялото й трепереше от конвулсиите на неспирния, от вече повече от двадесет и четири часа, плач. - Трябва да ги изпратим Мая, дължим им го - упорито говореше Сара, като приклекна пред сестра си и я погали леко по косата.
- Няма! - извика Мая и рязко вдигна глава. - Не са мъртви, како! Не може да са мъртви, не могат да ни изоставят, кой ще ни гледа сега, кой ще се грижи за нас?! - крещеше детето, но думите едва се разбираха, тъй като гласът й бе твърде гневен, а плача твърде силен.
Сара не можеше да сдържи сълзите си. Умореният й вид, сенките под очите, показваха колко трудно й бе и на нея, но трябваше да се бори заради сестра си. Заради малката Мая, чийто живот сега бе в нейните ръце.
- Аз ще се грижа и за двете ни, мъниче - заговори нежно жената. - А мама и татко ще са винаги в сърцата ни и ще ни наглеждат от горе...
- От горе? - прекъсна я малката и се засмя тъжно. - Няма горе, како, има само гниене под земята! - с тези думи, русокосата изблъска сестра си, изправи се от пода и изтича към стаята си.

***

Не, просто не беше както трябва. Нищо не се получаваше, а от страни изглеждаше толкова просто и лесно. На моменти се замисляше, дали пък хората не бяха прави за русокосите, дали нещо в този рус ген не ги правеше глупави по рождение, не зависимо от това колко умствен потенциал имат? Или просто до толкова я слагаха под общ знаменател с останалите русокоси обитатели на земята, че вече тя самата се приемаше за глуповата? Е, не знаеше кое точно е, но в момента наистина се чувстваше глупава, имайки предвид че гледаше един най-прост клип, а не можеше да го приложи. Онези така красиви букли в косите, с които се разхождаха моделите на Виктория Сикретс, искаше само тях, толкова много ли беше това?
- Ауч, по дяволите! - изруга потенциално глупавата госпожица, след което загледа нацупения си образ в огледалото и докосна съвсем леко с показалец онова зачервено петънце на челото си. Явно все пак не беше чак толкова трудно да се изгориш посредством маша за коса, колкото Мая си мислеше. Дори си беше много лесно, много по-лесно отколкото да направиш онези перфектни пружиниращи къдрици в косите си.
- Какооо! - провикна се Мая, като продължаваше смръщено да гледа образа си в огледалото и онова петънце на челото й, което сякаш се увеличаваше и болеше все повече.
Сините й очи се взираха в лика в огледалото, сякаш толкова непознат, изведнъж прекомерно пораснал и променен. Виждаше същите устни, но някак по-плътни, бузите, които бяха загубили детската си пухкавост и скулите, които така ясно правеха лицето й досущ като на някоя кукла барби. Колкото и добре да изглеждаше, не можеше да отрече, че предпочита онзи невинен детски вид, пред този на порасналата жена, която трябваше да бъде, макар вътрешно да жадува за видео игра и захарен памук. Не, не можеше да се възприеме така - не можеше да приеме, че за едно лято се бе превърнала в съвсем друго момиче. Вече висока, слаба, с изваяна фигура, макар и не толкова колкото на едно момиче от Виктория Сикретс. Е, те не мечтаеше за тела като техните, само за буклите им.
- Кажи, Мая - някъде зад нея се чу нежен женски глас, а в огледалото се появи образа на млада жена, не повече от двадесет и пет години, със заоблено коремче, напреднало някъде в петият месец.
- Помогни ми с косата, не мога сама - мърмореше русокосата като размаха машата за коса гледайки сестра си в огледалото.
- Глупавата ми, русокоска - из чурулика от своя страна жената и пристъпи към голямата тоалетка, пред която седеше Мая.
Явно така щеше да започне и първият й учебен ден в новата гимназия - с червено петънце от изгорено на челото...

***

- обича да пише - проза и поезия.
- пуши, но по малко, същото важи и за пиенето.
- не обича да бездейства, за това работи, макар и почасово.

Добре дошла