dont judge me;

-Настя, намерихме ти приемно семейство.
Твърде бодрия и пресилен тон на възпитателката Томпсън отрезви малкото момиченце и тя само я изгледа, а после продължи да рови в пясъчника с червената си лопатка, която един добър чичко й бе подарил. В сиропиталището идваха всякакви хора-от мили жени, които съчувствено потупваха децата по рамената или им подаряваха бонбони като им казваха уж добронамерено „нали ще слушкаш“, а единственото им желание бе да се разкарат възможно най-бързо от това мизерно място, до униформени чичковци, със стегнати вратовръзки и винаги изпънати ризи без нито едно петънце (Настя винаги се учудваше как успяваха да ги запазят толкова чисти предвид факта, че рокличката й винаги бе покрита с всякакви петна от произволен и не особено приятен произход, който можеше да бъде проследен до последните няколко месеца). Всички те се усмихваха, кимаха с глава, изслушваха странните им историйки, някои (вероятно по-смелите) играеха с тях на прашния, твърде малък и недостатъчен двор, някои лично им раздаваха кукли и сладки, а не ги стоварваха в един кашон и не ги оставяха сами да грабят лакомо от него. Политици по време на избори, самотни лелки и възрастни жени, бездетни семейства. Толкова много хора, но никой от тях не можеше да вникне в душата на поне едно от децата тук, никой не можеше напълно да осъзнае колко мизерен, колко ощетен, колко назадничав живот водеха, никой не можеше да разбере тъгата в големите им очи, нито плахите движения. Настя не ги винеше. Самата тя се погнусяваше от начина на живот тук и изградения режим. Едно къпане на седмица, а понякога и то биваше забравяно или става невъзможно да се добереш до една от трите бани, с които разполагаше огромната, олющена сграда. Да се добереш до вода, чисти дрехи или храна, по която не бяха накацали мухи или някой вече не бе решил да затъпи глада си (който така или иначе бе неизменна част от ежедневието им) с чужда порция. Всичко там бе ограничено-от помещенията до храната. В стаите бяха наблъскани допълнителни легла , защото мястото никога не стигаше.
Животът на Настя претърпяваше падения и възходи, но при все това сякаш вървеше по една определена линия, която я доведе до най-голямата разруха.

Първото приемно семейство, което бе склонило да приюти това чернокосо момиче, с твърде големи и приницателни очи, бе наистина мило и любезно. Но с течение на времето Настя откри, че съществува някаква непреодолима пропаст между тях, едно отчуждение и хлад. Те се държаха с хладнокръвно съжаление към нея, с една изкуствена любезност, която тя не можеше да понася. А единственият начин да се отърве от ада, в който бе попаднала, мислейки си, че най-накрая Бог се е смилил над нея и ще отиде на по-хубаво място, бе да направи така, че да я изгонят. А това никак не бе трудно, предвид репутацията на семейството, което хич не търпеше деца-побойници.
Второто и третото приемно семейство бяха добри попадения, но Настя просто не можеше да се приспособи към техния начин на живот, не й се нравеха религиозните убеждения на едното, и пълното отричане на религията на другото. Знаеше, че ако отново си тръгне, ще се върне в сиропиталището, посрамена и най-долното звено на йерархията. Бе станала на единадесет, посещаваше училище от време на време, но въпреки това бе интелигентна, упорита и свръх амбициозна. Тя не забиваше глава в очертаната територия около нея, не се абстрахираше от света, напротив, гледаше към него с жаден поглед, с любопитство. Искаше да се измъкне от калта, от мизерията. Имаше мечти, които грижливо съхраняваше и пазеше единствено за себе си. Безброй пъти тези мечти се бяха реализирали в сънищата й.
Минаха две години. Монотонността на ежедневието я погълнаха и за известен период забрави за амбициите и стремежите си. Потъна в ленивия, оскъден животец, потъна в самотата си. Когато възпитателката отново влезе в стаята й, с онова познато до болка усмихнато изражение, което подсказваше всичко, но не и това, че Настя най-накрая ще намери щастието, което търсеше и което й се полагаше. Разбра, още с влизането й, че ще се мести;ще трябва да зареже всичко пак, за да се втурне в поредната неизбежна мисия „харесай се на семейството“. Вече не бе сладкото петгодишно дете, вече не ги омайваше с бебешки приказки или чаровно личице. Анастасия бе пораснала, придоби женственост и самоувереност, които бяха завидни за тази й възраст. Точно тези качества я бяха доведели до изходната точка от нейния живот-последното приемно семейство.

Майкъл беше брадясал, шишкав, изплюваше се на всяка крачка досущ като кучетата, които пикаеха, маркираше територията си. Мръснобелият му потник бе залепнал за тялото му, очертайки корема му. Очите му бяха кръвясали и я пробождаха като остриета винаги щом засичаше погледа му. Ръцете му бяха груби, работеше като строител и с мизерната си заплата бе закупил малък апартамент. На въпроса защоиска да приюти момиче, когато сам не може да се издържа, той завоалирано отговори, че му липсва нещо в живота, а именно дете. Дори и Настя да бе далеч от понятието дете. Възпитателката сдържа думите, които засядаха в гърлото й, думи, които бяха хрумнали и на Анастасия, но никой нямаше смелостта да ги изрече. А и напоследък все по-малко хора идваха, за да дадат дом на децата и колебанието на Томпсън трая само миг. След десет минути документите бяха попълнени и шишкавият господин бе законен нейн настойник.


-Махни се от мен, махни се!
Грубите му ръце скъсаха и без това оскъдното й облекло. Потникът й лежеше на земята, придружен от дънките и бельото й. Той стискаше грубо гърдите й, който едва се побираха в дланите му, другата му ръка се придвижваше до най-интимното й място. Проникна в нея с пръсти. Тя стенеше ужасена, сълзите се стичаха по мръсното й лице, на което единствената гримаса бе гримаса на безпомощност. Накрая спря да се бори и го остави да върши с тялото й, каквото си поиска. Все някога щеше да спре. И с цялото си същество се молеше този момент да дойде скоро.
Той я унижаваше, малтретираше я физически и психически, посегателстваше над нея, изнасилваше я не един, стотици пъти, водеше приятели, които се възползваха от младото й, стегнато тяло. Наслаждаваха се на болката й, попиваха от нея и това ги правеше по-силни и ги стимулирае да й подготвят фрапиращи и ужасяващи „изненади“. Нямаше нищо общо с нещата, които бе гледала по филмите-за малтретирани невръстни деца. Нямаше нищо общо ужаса, който тя търпеше, с ужаса, който бе гледала и не напълно проумявала. Не обвиняваше никого освен мръсната свиня, която й причини това. Но много скоро, много скоро всичко това щеше да свърши. И аз ще съм свободна.

Но за свободата се плащаше.
След поредната гавра с нея, Майкъл бе заспал, провейсваки дебелата си ръка върху нея, а с другата стискаше пистолет. Хъркането му бе толкова силно, че проглушаваше ушите на Ема, но бе сигурен знак, че отдавна е попаднал в света на сънищата. Настая остана заслушана няколко секунди преди бавно и крайно предпазливо да отмества голямата му лапа от себе си. Ръката с пистолета потреперваше леко и тя се пресегна, за да го грабне.
Един миг и щеше да бъде свободна.



Смени името си, смени самоличността. Изведнъж Настя изчезна и на нейно място се появи Лора Боунс, седемнадесетгодишно момиче, с черна коса и изпълнено с недоверие към заобикалищия я свят. Знаеше, че не може да търси закрила от закона. Все още не беше пълнолетна (една година я делеше от така мечтаната истинска свобода) и спокойно можеха да я запратят в някое сиропиталище или приемно семейство, а обвърже ли се отново с някого, ще остане в капана завинаги.
Просеше. Пееше на улицата, за да събере пари, колкото да има да заплати наема в някоя къща за гости. Унижаваше се, за да не умре от глад и жажда. Живееше извън закона, а когато настъпи заветния ден, след който беше пълнолетен и законен гражданин (озаконявайки новата си самоличност, използвайки стари и доста полезни приятелства). Отиваше в колеж, за да продължи прекъснатото си (и почти никакво) образование с крехките мечти, че някой ден и тя ще бъде щастлива и преуспяла.